Клайв Баркър

Напишете мнението си за прочетеното

Модератор: Ka-tet of 19

Отговори
Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » вт апр 03, 2012 1:47 am

Изображение
Clive Barker's Hellraiser 12 (2012)
www.amazon.com

The gripping story arc that has everyone talking comes to its horrific conclusion! With blood on both their hands, Pinhead and Kirsty finish the epic battle they started, taking the Hellraiser mythos to a whole new level. It's a mind-bending finale that will leave you speechless and begging for more!

Даунлоуд

или щракнете върху някой от емотиконите Изображение Изображение
Изображение

Потребителски аватар
Branimer
Commoner
Commoner
Мнения: 22
Регистриран: съб мар 19, 2011 11:42 am

Re: Клайв Баркър

Мнение от Branimer » вт апр 03, 2012 10:40 pm

Ревю на Кървави Книги - тук: http://chetene.blogspot.com/2012/04/1.html

:smile:

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » вт апр 03, 2012 11:28 pm

Благодаря за ревюто и за хубавите думи :pivo:
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » ср апр 11, 2012 2:01 am

Изображение

Още откъси от втория том на "Кървави книги":


Когато си напълно обсебен от някого, да го наблюдаваш по време на сън може да бъде ужасно преживяване. Някои от вас навярно познават вцепенението, до което води взирането в черти, които не можем да разгадаем, понеже не можем да надникнем в съзнанието на другия. Както казах, за нас, напълно обсебените, това е ужасно. В подобни мигове си даваме сметка, че не съществуваме за това лице, не съществуваме за тази личност. Затова когато този лик е застинал, когато тази личност е изгубена в собствения си непознаваем свят, човек се чувства дезориентиран, лишен от цел. Като планета без слънце, която кръжи в мрак.
Така се чувствах и аз през онази нощ, докато се взирах в необикновените черти на Джаклин и тъкмо размишлявах над обзелото ме вцепенение, когато лицето й започна да се променя. Очевидно сънуваше, но що за сънища бяха това? Плътта й се движеше, мускулите, косата, мъхът по бузите – всичко се движеше по законите на някакви вътрешни приливи и отливи. Устните й се отделиха от костта и се издигнаха в лигава кула от плът; косата се завихри около главата й, сякаш се намираше под вода; бузите се нагънаха и в тъканта им се образуваха бразди и хребети като ритуалните белези на воин. Бушуващи и пулсиращи десени от плът се надигаха и почти моментално се променяха. Тази нестихваща метаморфоза така ме ужаси, че навярно съм издал някакъв звук.

*

От мрачната дупка изригна вълна от леден въздух и в мрака на бездната той видя да приближава призрачна фигура. Напредваше уверено и главата й бе отметната назад, за да гледа към света.
Камерън чуваше дишането й, виждаше лицето й в тъмнината като пулсираща рана, като съвкупност от лигави кости, които се отваряха и затваряха като челюстите на огромен краб.
Бърджис падна на колене, двамата фактотуми се проснаха по очи от двете му страни.

*

Устата на нещото беше като паст на дълбоководна риба - огромна и пълна с абсурдно големи зъби. Джоуел мушна здравата си ръка под долната й челюст и се развика за помощ, като се мъчеше да я задържи настрани от себе си.
Никой не посмя да се приближи.
Тълпата стоеше на порядъчно разстояние, хората гледаха ококорено и крещяха, но нямаха желание да се намесят. За тях това бе просто зрелище, нов спорт – борба с дявола. Борба, която не ги касаеше.
Джоуел разбра, че силите го напускат, че ръката му не може повече да възпира устата. Обзет от отчаяние, той усети как зъбите се впиват в челото и брадичката му, как пробиват плътта и костта. После дяволската паст му отхапа лицето и бялата нощ го погълна.
Фактотумът се надигна от трупа с парчета скалп между зъбите. Беше свалил лицето на чернокожия като маска и сега на мястото му имаше кървава маса от потрепващи мускули. Сред тях зееше кухина – устата на Джоуел, - а в нея се мяташе и кървеше остатъкът от езика му, неспособен да се оплаче.

*

На шестгодишна възраст го блъсна кола. Нараняванията не бяха сериозни, но сътресението увреди слуха му частично. За него това бе дълбоко разтърсващо преживяване; не можеше да проумее защо внезапно се е оказал откъснат от света. Беше необяснимо мъчение за едно дете; струваше му се, че продължава цяла вечност.
В един момент животът му беше изглеждал истински, пълен с викове и смях. В следващия Стив се бе оказал откъснат от всичко това и външният свят се превърна в аквариум, пълен с гротескно усмихнати риби. Още по-лошо, понякога страдаше от така наречения на медицински език тинитус – бучащ или звънтящ шум в ушите. Главата му се изпълваше с най-необичайни звуци, възклицания и подсвирквания, които се явяваха един вид звукови ефекти, украсяващи плясъците на външния свят. В такива моменти стомахът му започваше да се бунтува, а около челото му се стягаше железен обръч, който раздробяваше мислите му на фрагменти, разрушаваше координацията между ръцете му, между намерението и изпълнението. Заливаше го вълна от паника, която правеше света напълно неразбираем, а главата му не спираше да звънти и бучи.
Но най-лошите страхове го връхлитаха нощем. Понякога се будеше в успокоителната допреди инцидента утроба на стаята си, за да открие, че звънтенето е започнало още в съня му.
Отваряше рязко очи. Тялото му бе мокро от пот. В съзнанието му бушуваше оглушителна врява, от която не можеше да избяга. Нищо не можеше да заглуши шума в главата му и да му върне света, с неговите разговори, смях и плач.
Сам.
Това бе началото, средата и края на ужаса. Стив беше абсолютно сам с какофонията. Затворен в тази къща, в тази стая, в това тяло, в тази глава; затворник на глухата сляпа плът.
Беше почти непоносимо. Понякога момчето се разплакваше в нощта, без да осъзнава, че вдига шум и рибите, които му бяха родители, идваха, светваха лампата и се опитваха да го успокоят, опитваха се да му помогнат, като правеха физиономии над леглото му, а немите им усти се кривяха грозно.

*

Решетката се наклони още повече и Стив я сграбчи механично с две ръце. В края на краищата може би не искаше да падне като обувката си? Може би животът, един допълнителен миг живот си заслужаваше да се задържи...
Мракът под ръба на решетката е толкова дълбок; кой знае какво се спотайва в него?
Звуците на паниката в главата му се увеличиха. Туптенето на проклетото му сърце, шипящият звук на слузта, сухото стържене на небцето. Хлъзгави от потта, дланите му започнаха да изпускат метала. Гравитацията го зовеше. Предявяваше правата си над масата на неговото тяло, искаше той да падне. Стив надникна през рамо към зейналата бездна и за момент му се стори, че вижда под себе си да помръдват чудовища. Абсурдни, налудничави същества с груби очертания, тъмни силуети в мрака. Противни графити от неговото детство, които протягаха нокти, за да го сграбчат за краката.

*

Куейд се събуди от същия сън. Пак стълбището. Той стои на горната площадка и гледа в тунела от стълби, докато абсурдният силует, едновременно смешен и ужасяващ, се изкачва на пръсти към него, като се киска на всяко стъпало.
Изображение

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1132
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: Клайв Баркър

Мнение от Vokial » чет апр 12, 2012 11:39 am

Кога очакваме Т.2 :)

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » чет апр 12, 2012 7:16 pm

През юни. Стига, разбира се, да не го забавят по някакви причини, както стана с първия том.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » нед апр 15, 2012 1:51 am

Изображение
Clive Barker's Hellraiser Annual #1 (of 1) (2012)
www.amazon.com

The secrets of the Cenobite War revealed! The first year of Clive Barker's long-awaited return to Hellraiser has been full of jaw-dropping events and new characters, forever changing the landscape of the classic horror universe. Now, only in this annual, learn the shocking secrets behind those seismic shocks to the Cenobites, the Cottons, and the hierarchy of Hell! This all new story will give clues to future storylines, so no Hellraiser fan can miss it!

Даунлоуд
или
Даунлоуд

или щракнете върху някой от емотиконите Изображение Изображение
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » чет апр 26, 2012 5:43 am

Изображение
Clive Barker's Hellraiser 13 (2012)
www.amazon.com

Captain Elliot Spencer is no longer Pinhead. He gave his power away to his sworn enemy, walked away from his Cenobite disciples, and returned to Earth with nothing. He is no longer feared -- merely pitied. Everyone will soon learn that the former Pinhead is more dangerous now than ever before… As Capt. Spencer begins working towards his ultimate goal, Kirsty Cotton fights to keep the denizens of hell under control. Can she truly count on her predecessor’s former flame, the Female Cenobite? The haunting new era of Hellraiser continues into its second year of horrifying madness!

Даунлоуд

или щракнете върху някой от емотиконите Изображение Изображение
Изображение

Потребителски аватар
Nothingness
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2375
Регистриран: пон окт 30, 2006 9:12 pm
Местоположение: софия
Контакти:

Re: Клайв Баркър

Мнение от Nothingness » пон май 07, 2012 10:23 am

Още една блогърска статия, вдъхновена от превода на Кървавите Книги :smile:

тук
When I was younger, so much younger than today
I never needed anybody's help in any way
But now these days are gone, I'm not so self assured
Now I find I've changed my mind and opened up the doors…

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » пон май 21, 2012 11:31 pm

Чудесна новина за всички фенове на Баркър - Колибри ще издадат всичките 6 тома на "Кървави книги", а след тях навярно и романите му. Познайте кой ще ги превежда :smile:
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » пон май 28, 2012 5:22 am

Изображение
Clive Barker's Hellraiser 14 (2012)
www.amazon.com

Kirsty Cotton had big plans for Hell after becoming the new Pinhead, but not every disciple of Leviathan is pleased with Hell's new priestess! Meanwhile, Elliott Spencer has proven his loyalty to Tiffany countless times since his rebirth - but can a Cenobite really change? Choices have been made, and the consequences continue to cause shockwaves across time and space - no one is safe in the world of Hellraiser!

Даунлоуд

или щракнете върху някой от емотиконите Изображение Изображение
Изображение

Потребителски аватар
Nothingness
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2375
Регистриран: пон окт 30, 2006 9:12 pm
Местоположение: софия
Контакти:

Re: Клайв Баркър

Мнение от Nothingness » вт май 29, 2012 1:17 pm

deadface написа:Чудесна новина за всички фенове на Баркър - Колибри ще издадат всичките 6 тома на "Кървави книги", а след тях навярно и романите му. Познайте кой ще ги превежда :smile:
Ааа, страхотна новина! Поздравления! Здраве да е, няма да пропусна нито една :devil:

:happymob:
When I was younger, so much younger than today
I never needed anybody's help in any way
But now these days are gone, I'm not so self assured
Now I find I've changed my mind and opened up the doors…

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2274
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: Клайв Баркър

Мнение от Метеорит » съб юни 02, 2012 9:55 pm

И аз така. :d0jk25:
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » ср юни 13, 2012 1:46 pm

Откъси от четвъртия разказ в "Кървави книги", том 2:


Изображение

"Кожите на бащите" от Клайв Баркър

Двигателят се закашля, задави се и умря. Зад прозорците на мустанга се надигна жалостив вой и Дейвидсън внезапно осъзна вятъра по пустинния път. Опита се да запали отново мотора, но той отказа. Отчаян, мъжът отлепи потни длани от волана и се огледа. Във всички посоки едно и също: горещ въздух, горещи скали, горещ пясък. Аризона.
Отвори вратата и стъпи на напеченото от слънцето прашно шосе. Напред и назад, то се простираше чак до светлия хоризонт. С присвити очи можеше да различи далечните планини, но щом се опиташе да фокусира поглед, очертанията се размиваха в трептящата мараня. Слънцето вече прогаряше главата му, защото русата му коса бе взела да оредява. Дейвидсън отвори капака на колата и се взря безпомощно в двигателя, изпълнен със съжаление, че не разбира нищо от устройство на автомобила. „Боже - помисли си, - защо не правят проклетите коли по-понятни?”
Тогава чу музиката.
Беше толкова далечна, че отначало звучеше само като свирукане в ушите му, но постепенно се усили.
Особена музика.
Как звучеше ли? Като минаващ през телефонни кабели вятър, без определен източник, без ритъм, студена въздушна вълна, която накара косъмчетата по врата му да настръхнат. Той се опита да я пренебрегне, но тя не преставаше да звучи.
Дейвидсън погледна над вдигнатия капак, но музиканти не се виждаха - пътят беше пуст и в двете посоки. Едва когато се вгледа на югоизток, съзря миниатюрни фигури, които вървяха, подскачаха или танцуваха в самия край на зрителното му поле, размити от маранята. Дългата процесия, ако беше такава, вървеше през пустинята успоредно на шосето. Изглежда пътищата им нямаше да се пресекат.
Той погледна отново към бавно изстиващите вътрешности на автомобила, а след това пак към далечната редица на танцьорите.
Нуждаеше се от помощ: в това нямаше никакво съмнение.
Тръгна към тях през пустинята.
Извън шосето неотъпканият от колите прахоляк се стелеше свободно по земята и при всяка стъпка се вдигаше чак до лицето на Дейвидсън. Напредваше бавно и макар да подтичваше, фигурите се отдалечаваха. Хукна с всички сили.
Сега, въпреки бученето на кръвта в ушите му, чуваше музиката по-ясно. Нямаше никаква мелодия, само усилващи се и заглъхващи звуци на множество инструменти: вой, бръмчене, свистене, барабанене и тътен.
Началото на процесията изчезна в далечината, но участниците в празника (ако беше такъв) продължаваха да се точат. Дейвидсън смени леко посоката, за да им пресече пътя, и погледна през рамо, за да провери изминатото разстояние. Стомахът му се сви от внезапно чувство за самота, когато видя дребната като бръмбар кола под надвисналото над пътя нажежено небе.
Затича се отново. След около четвърт час започна да различава шествието по-ясно, въпреки че водачите му още не се виждаха. Реши, че е някакъв карнавал, макар че беше странно да попадне на подобно събитие насред тази пустош. Последните танцьори от процесията определено бяха с карнавални костюми. Носеха маски и украшения за глава - ярко оцветени пера и пърхащи във въздуха панделки, - които ги караха да изглеждат по-високи от човешки бой. Какъвто и да бе поводът за празнуването, те се държаха като пияни: залитаха, тичаха, подскачаха, въртяха се и падаха по очи върху горещия пясък.
Дейвидсън се задъхваше от изтощение и беше ясно, че изостава. Вече нямаше нито сили, нито воля да догони процесията, която се отдалечаваше все по-бързо.
Той се спря, подпря длани на коленете си, защото тялото вече не го държеше, и се втренчи изпод мокри от пот вежди в изчезващото си спасение. После събра колкото силица му беше останала и изкрещя:
- Спрете!
В първия момент не последва никаква реакция. След това, като присви очи, му се стори, че един-двама от празнуващите спряха. Дейвидсън се изправи. Да, май го гледаха - усети погледите им върху себе си.
Тръгна нататък.
Някои от инструментите бяха замлъкнали, сякаш вестта за неговото присъствие се разпространяваше сред музикантите. Нямаше съмнение, че са го видели.
Дейвидсън ускори ход и от маранята започнаха да изплуват все повече подробности.
Забави крачка. Сърцето му, разтуптяно от усилието, заби още по-учестено.
- Мили боже - каза си и за първи път през всичките тридесет и шест безбожни години, които бе прекарал на този свят, думите му прозвучаха като истинска молитва.
Намираше се на четиристотин метра от процесията, но знаеше, че очите не го лъжат. Макар и да го боляха, все пак му позволяваха да разпознае кое е папиемаше и кое – плът, да различи халюцинация от деформирана реалност.
Фигурите в края на шествието - онези, които се бяха спрели да го изчакат, - бяха чудовища с външност, по-кошмарна и от най-безумния кошмар.
Първото чудовище бе високо пет-шест метра. Покритата му с шипове кожа висеше на дипли върху мускулите, главата му представляваше конус от оголени зъби, разположени върху алени венци. Другото имаше три крила и тривърха опашка, която шибаше прахта с ентусиазма на влечуго. Третото и четвъртото бяха свързани в едно чудовищно цяло, което бе по-отвратително и от съставните си части. Всяка половина на този симбиотичен ужас бе забила крайници в другата, сякаш се опитваше да проникне дълбоко в плътта на своя партньор. И макар че езиците на двете глави бяха преплетени, ужасяващото творение надаваше кошмарен вой.
Дейвидсън отстъпи крачка назад и се огледа за колата си. В това време едно от съществата - цялото черно-червено - изпищя пронизително. Въпреки че ги деляха четиристотин метра, звукът се вряза болезнено в мозъка на човека. Той погледна пак към процесията.
Пищящото чудовище бе напуснало мястото си в шествието и сега тичаше към него върху ноктестите си крака. Обзет от неконтролируема паника, Дейвидсън усети, че съдържанието на червата му се изсипва в панталоните.
Съществото се приближаваше със скоростта на гепард и ставаше все по-голямо с всяка изминала секунда, така че мъжът виждаше все повече подробности от чудовищната му анатомия: лишените от палци ръце със зъби върху дланите, главата, на която имаше едно-единствено трицветно око, мускулите на раменете и гърдите, дори щръкналите му от гняв или (пази боже) от похот гениталии, които бяха разклонени като чатал и се блъскаха в корема му.

*

Бараката на гърба на къщата беше убежището на Луси. Когато Юджийн се връщаше пиян от Уелкъм или внезапно го обземеше ярост, защото яхнията беше студена, тя се скриваше вътре, за да се нареве на спокойствие. Никой никога не бе проявявал съчувствие към Луси, най-малко Юджийн, а и тя нямаше никакво време да изпитва съжаление към себе си.
Днес причината за яростта на Юджийн беше старият източник на раздразнение - детето.
Старателно отглежданата и възпитавана рожба на тяхната любов бе кръстена на брата на Мойсей, Аарон, което означаваше „възвишен”. Прелестно момченце. Най-красивото в целия район. Едва петгодишно, а вече бе така очарователно и вежливо, че всяка майка от Източното крайбрежие би искала да си има такова.
Аарон.
Гордост и радост за Луси, детето бе достойно да бъде герой на детска илюстрована книжка; създадено да танцува, създадено да очарова дори самия дявол.
Точно това дразнеше Юджийн.
- Малкият проклетник е момче, колкото си и ти - каза той на Луси. - Дори и наполовина не е. Става само за манекен на луксозни обувки и за продавач на парфюми. Или за проповедник, да, за проповедник.
Той посочи момчето с кривите си пръсти с изгризани нокти.
- Ти си позор за баща си.
Аарон го погледна спокойно.
- Чуваш ли ме, момче?
Юджийн извърна поглед. Големите очи на детето, приличащи повече на кучешки, отколкото на човешки, предизвикаха гадене в стомаха му.
- Не го искам в къщата си.
- Но какво е направил?
- Не е нужно да прави нещо. Стига ми, че е такъв какъвто е. Знаеш ли, че хората ми се присмиват? Подиграват ми се заради него.
- Никой не ти се подиграва, Юджийн.
- Напротив…
- Не и заради момчето.
- Какво?
- Ако ти се присмиват, то не е заради него. Присмиват се на теб.
- Затваряй си устата!
- Хората знаят какъв си, Юджийн. Познават те добре, както и аз.
- Казвам ти, жено…
- Жалък си като улично псе, все говориш какво си видял и от какво се страхуваш...
Той я удари, както бе правил много пъти преди. От удара й потече кръв, както бе ставало многократно през изминалите пет години, но независимо че залитна, първата й мисъл бе за момчето.
- Аарон - каза тя с насълзени от болката очи, - ела с мен.
- Остави това копеле! - Юджийн целият трепереше.
- Аарон.
Детето стоеше между майка си и баща си и не знаеше кого да послуша. От объркването, изписано на лицето му, сълзите на Луси рукнаха още по-силно.
- Мамо - каза малкият много тихо. Въпреки объркването, очите му гледаха мрачно. Преди Луси да измисли как да разведри обстановката, Юджийн сграбчи детето за косата и го придърпа към себе си.
- Слушай баща си, момче.
- Да.
- Трябва да отговаряш на баща си с „да, сър”, нали? Кажи: „Да, сър”.
Лицето на Аарон се озова навряно във вонящия чатал на джинсите на баща му.
- Да, сър.
- Той остава с мен, жено. Повече няма да го водиш в онази шибана барака. Той остава с баща си.
Битката бе загубена и Луси го знаеше. Ако продължеше да настоява, само щеше да изложи детето на по-голям риск.
- Ако го нараниш…
- Аз съм негов баща, жено - ухили се Юджийн. - Да не мислиш, че ще нараня собствената си плът и кръв?
Момчето бе притиснато между бедрата на баща си в едва ли не неприлично положение. Но Луси знаеше, че съпругът й е на ръба да избухне, а тогава би станал неконтролируем. Тя вече не се безпокоеше за себе си - беше изживяла своите щастливи моменти, - но момчето беше толкова уязвимо.
- Защо не се изметеш, жено? Ние с момчето искаме да останем сами, нали?
Юджийн измъкна главата на Аарон от чатала си и погледна подигравателно пребледнялото му лице.
- Нали така?
- Да, татко.
- Да, татко. Да, разбира се, татко.
Луси напуска къщата и се скри в хладния мрак на бараката, където взе да се моли за Аарон, кръстен на брата на Мойсей. Аарон, чието име означаваше „възвишен”. Чудеше се колко дълго ще оцелее той сред бруталността, която бъдещето му предлагаше.
Момчето беше накарано да се съблече. Стоеше пребледняло пред баща си, но не се страхуваше. Знаеше, че ударите с колана, които го очакват, ще му причинят болка, но това не беше истински страх.
- Ти си болнав, момче - каза Юджийн, като прокара огромната си длан по корема на сина си. - Слаб и болнав като хилаво прасе. Ако аз бях фермер, а ти - прасе, знаеш ли какво щях да направя?
Той сграбчи отново детето за косата. Другата си ръка пъхна между краката му.
- Знаеш ли какво щях да направя, момче?
- Не, татко. Какво щеше да направиш?
Грубата ръка се плъзна по тялото на Аарон и баща му издаде рязък звук.
- Щях да те заколя и да нахраня с теб другите прасета. Свинското месо им се услажда най-много. Искаш ли да го направя?
- Не, татко.
- Няма ли да ти хареса?
- Не, благодаря, татко.
Лицето на Юджийн стана сурово.
- Е, аз пък бих искал да видя това, Аарон. Ще ми се да видя какво ще направиш, ако те разпоря, за да проверя какво има вътре в теб.
В игрите на баща му се бе появила нова форма на насилие, която Аарон не можеше да разбере: нови заплахи, нова интимност. Макар да се почувства неудобно, момчето знаеше, че истински страх изпитва не то, а баща му. Страхът бе отреден на Юджийн по рождение, точно както бе отредено на Аарон да гледа, да чака и да страда, докато настъпи моментът. Момчето знаеше, без да разбира как и защо, че ще бъде средството за унищожение на собствения си баща. Дори може би нещо повече от средство.
Гневът избухна в Юджийн. Взираше се в момчето и стискаше толкова силно загорелите си юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Детето бе неговата гибел, по някакъв начин бе съсипало хубавия живот, който имаха двамата с Луси преди раждането му, при това така категорично, сякаш беше застреляло родителите си. Без да мисли какво прави, Юджийн обхвана с ръце крехкото вратле на сина си.
Аарон не издаде звук.
- Мога да те убия, момче.
- Да, сър.
- Какво ще кажеш за това?
- Нищо, сър.
- Трябва да кажеш: „Благодаря, сър“.
- Защо?
- Защо ли, момче? Защото този живот не струва дори колкото свински лайна и ако те убия, ще ти направя услуга, каквато всеки син заслужава да получи от любящия си баща.
- Да, сър.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » пон юни 25, 2012 5:34 am

Изображение Изображение
"Age of Desire" by Clive Barker
www.amazon.com

Clive Barker's dark vision follows the last days of a genetically altered and homicidally ecstatic sexual compulsive.

Само текст, без илюстрации. Щракнете върху емотикона Изображение
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » пет юни 29, 2012 2:41 am

Нов откъс от четвъртия разказ в "Кървави книги", том 2:


Изображение

"Кожите на бащите" от Клайв Баркър

В бараката зад къщата Луси бе престанала да плаче. Нямаше никаква полза от плача, а освен това нещо в небето, което виждаше през дупките на покрива, й бе навяло спомени, които пресушиха сълзите й. Едно определено небе: чисто синьо и сияйно. Юджийн нямаше да направи нищо лошо на момчето. Нямаше да се осмели, никога не би посмял да навреди на това дете. Той знаеше какво е момчето, макар че никога не би си го признал.
Тя си спомни онзи ден преди шест години, когато небето сияеше като сега и въздухът бе натежал от горещината. Двамата с Юджийн се бяха сгорещили почти колкото въздуха и през целия ден не откъсваха поглед един от друг. Тогава той беше в разцвета на силите си: висок, прекрасен мъж, със заякнало от физическия труд тяло, а краката му й се струваха твърди като скала, когато прокарваше ръце по тях. И тя самата беше красавица: с най-хубавия задник в цял Уелкъм, стегнат и закръглен, с толкова меки косми по пубиса, че Юджийн не можеше да се сдържи да я целува дори там - на най-скришното място. Той я любеше по цял ден - а понякога и по цяла нощ - в къщата, която строяха, или на пясъка в късния следобед. Пустинята бе удобна постеля и можеха да лежат необезпокоявани под безкрайното небе.
В онзи ден преди шест години небето притъмня твърде рано; оставаше доста време до падането на нощта. Притъмня внезапно и на тях им стана студено, защото бяха голи и се любеха. Тогава тя видя над рамото на Юджийн формите, които бяха закрили синевата: огромни и величествени същества, които ги гледаха. Увлечен от страстта, Юджийн продължаваше да я люби, като проникваше на дълбоки тласъци в нея, защото знаеше, че така й доставя най-голяма наслада, когато една морава ръка, голяма колкото човешки бой, го сграбчи за врата и го изтръгна от скута й. Луси видя как Юджийн се издига в небето като гърчещ се заек, като пръскаше течност от две отверстия – и от север, и от юг, - докато правеше последни тласъци във въздуха. После Юджийн отвори за миг очи и видя Луси на десетина метра под себе си, все още гола, все още разкрачена, с чудовища от всяка страна. Небрежно, без злоба, те го захвърлиха настрани и тя го изгуби от поглед.
Луси си спомняше прекрасно следващия час в прегръдките на чудовищата. Изобщо не бяха отвратителни, нито груби или враждебни – напротив, бяха изпълнени с нежност. Дори половите им органи, с които я пронизваха едно след друго, не й причиняваха болка, макар че някои от тях бяха дебели колкото юмрука на Юджийн и твърди като кокал. Колко от тези странни същества я обладаха онзи следобед - три, четири, пет? Смесваха спермата си в тялото й и нежно й доставяха удоволствие с непрестанните си тласъци. Когато те си отидоха и слънчевите лъчи отново докоснаха кожата й, Луси изпита чувство на загуба, което тутакси я изпълни със срам; сякаш бе преживяла апогея на живота си и оттук-нататък дните й щяха да бъдат вяло тътрузене към смъртта.
Луси най-сетне се надигна и отиде при Юджийн, проснат в безсъзнание на пясъка със счупен при падането крак. Целуна го и после клекна да се изпикае. Надяваше се, че семето, посято в нея през този пълен с любов ден, ще даде плод, който ще остане спомен за преживяното удоволствие.

* * *

В къщата Юджийн удари момчето. От носа на Аарон потече кръв, но малкият не издаде звук.
- Говори, момче!
- Какво да кажа?
- Аз твой баща ли съм или не?
- Да, татко.
- Лъжец.
Удари го отново, без предупреждение, и този път ударът запрати момчето на пода. Когато се подпря с малките си, още незагрубели длани на кухненските плочки, за да се изправи, Аарон долови нещо: изпод земята се чуваше музика.
- Лъжец - повтори баща му.
„Ще има още удари - помисли си момчето, - още болка и кръв”. Но щеше да ги изтърпи, а музиката беше обещание, че след дългото чакане ударите най-накрая ще престанат завинаги.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » вт юли 10, 2012 8:51 pm

Още от "Кожите на бащите"

Приближиха се до къщата съвсем тихо. Не се прокрадваха, просто стъпваха толкова тихо, че никой не ги чу.
Гневът на Юджийн се бе уталожил. Седеше с вдигнати на масата крака, а пред него имаше празна бутилка от уиски. В стаята се бе възцарила тежка, потискаща тишина.
Аарон седеше до прозореца с подпухнали от ударите на баща си бузи. Не беше нужно да вдига глава, за да види как се приближават през пясъка към къщата, идването им отекваше във вените му. На насиненото му лице напираше да изгрее приветствена усмивка, но той я потисна и изчака, свит примирено след побоя, докато не стигнаха почти до къщата. Стана от мястото си, чак когато масивните им туловища закриха слънчевата светлина. Движението на момчето извади Юджийн от транса му.
- Какво има, момче?
Детето се бе отдръпнало от прозореца и стоеше в средата на стаята, като хлипаше развълнувано от предстоящата среща. Ръчичките му бяха разперени като слънчеви лъчи, пръстчетата му потръпваха от вълнение.
- Какво му има на прозореца, момче?
Аарон чу един от гласовете на истинския си баща, който заглуши заваления говор на Юджийн. Като куче, изгарящо от нетърпение да посрещне господаря си след продължителна раздяла, момчето изтича до вратата и задращи по нея в напразен опит да я отвори. Тя беше заключена и залостена.
- Какъв е този шум, момче?
Юджийн изблъска сина си настрани и се помъчи да напъха ключа в ключалката, а през това време бащата на Аарон повика детето си през вратата. Гласът му звучеше като бучене на река, примесено с тихи свистящи въздишки. Беше нетърпелив, любящ глас.
Внезапно Юджийн разбра. Сграбчи момчето за косата и го задърпа към вътрешността на стаята.
Аарон изписка от болка.
- Тате! – извика той.
Юджийн реши, че викът е отправен към него, но истинският баща на Аарон също чу гласа на момчето и в отговора му се прокраднаха остри нотки на тревога.
И Луси чу гласовете. Тя излезе от бараката-убежище, като знаеше какво ще види на фона на ясното небе, но въпреки това остана зашеметена от гледката на величествените създания, скупчени от двете страни на къщата. Жегна я силна мъка при спомена за изгубените мигове на радост, които бе преживяла преди шест години. Всички незабравими същества бяха там, стълпотворение от невероятни форми: пирамидални глави върху розови торсове с класически пропорции, които се разтваряха като чадъри от потръпваща дантелена плът. Безглав сребрист красавец с шест седефени ръце, наредени в кръг около мъркащата му пулсираща уста. Създание като вълнички по повърхността на бързотечащ поток, които не се променяха и все пак се движеха, издавайки мелодичен и ритмичен звук. Същества, твърде фантастични, за да бъдат реални, и твърде реални, за да бъде поставено съществуването им под съмнение; духове на домашното огнище и демони на прага. Баща с глава, която се поклащаше напред-назад върху тънък като паяжина врат - абсурден ветропоказател, син като вечерното небе, с дузина очи като слънца. И друг баща, с тяло като ветрило, което се отваряше и затваряше развълнувано, с оранжева плът, която поруменя силно, когато гласът на момчето се разнесе отново.
- Тате!
Пред вратата на къщата стоеше съществото, което Луси си спомняше с най-много обич – онова, което я бе докоснало първо, първо бе разсеяло страховете й и първо бе проникнало в нея с безкрайна нежност. Когато беше напълно изправено, то се извисяваше на около шест метра от земята. Сега бе приведено, а могъщата му плешива глава на птица, сякаш нарисувана от шизофреник, бе протегната към вратата, защото говореше на детето. Беше голо и широкият му тъмен гръб се потеше от неудобната поза.
Вътре в къщата Юджийн притегли момчето към себе си като щит.
- Какво знаеш, момче?
- Тате?
- Попитах какво знаеш?
- Тате!
Гласът на Аарон трептеше от ликуване. Чакането беше свършило.
Във фасадната стена на къщата зейна дупка. Извит като кука крайник се промуши под трегера и изтръгна вратата от пантите. Разхвърчаха се тухли, въздухът се изпълни с прах и трески. Там, където преди бе имало безопасен мрак, сега потече водопад от слънчева светлина и заля дребните човешки фигури, стърчащи в руините.
Юджийн погледна нагоре през воала от прах. Чудовищни ръце изкъртиха покрива и на мястото на гредите изникна небе. Мъжът видя крайниците, телата и лицата на огромни, невъобразими зверове. Те рушаха оцелелите стени на къщата с лекотата, с която той би строшил бутилка. Юджийн пусна момчето, без дори да осъзнава какво прави.
Аарон се втурна към съществото на прага.

*

Пред него се разнесе писък на спирачки. Дейвидсън отвори очи (само ги открехна) и видя как лилаво-черната ръка на едно от съществата се увива около автомобила на шерифа, след което го вдига във въздуха. Задната врата на колата се отвори и една човешка фигура, която приличаше на Елинор Кукър, прелетя метър-два, преди да се стовари на земята, последвана почти незабавно от Юджийн. Останали без водач, колите започнаха да се блъскат една в друга и на мястото се вдигна облак от пушек и прах, който закри частично гледката. Разнесе се шум от трошене на предни прозорци, защото шофьорите бяха избрали най-бързия начин да напуснат колите си, трясъци от смачкани покриви и изкъртени врати. Предсмъртният вой на счупена сирена и предсмъртните жалби на пострадал полицай.
Но гласът на Пакард още се чуваше ясно: автомобилът му се издигаше все по-високо, двигателят ръмжеше, гумите се въртяха нелепо във въздуха, а той не спираше да крещи заповеди. Демонът продължи да разтърсва колата като дете, което държи играчка, докато вратата на шофьора не се отвори и Джебедая не падна до надиплената по земята кожа на съществото. Дейвидсън видя как тази кожа покрива счупения гръбнак на заместника, сякаш иска да го погълне между гънките си. Видя и как Елинор се приближава до огромния демон, който поглъщаше сина й.
- Джебедая, излизай веднага от там! – извика тя и започна да пуска куршум след куршум в безизразната цилиндрична глава на демона.
Дейвидсън излезе от колата си, за да има по-добра видимост. Сега виждаше по-ясно хаоса от строшени автомобили и опръскани с кръв покриви.

*

Пустинята ги погълна светкавично.
Една-две от колите вече бяха затрупани напълно, а прииждащият по склона пясък давеше безмилостно бегълците. Слабите писъци за помощ завършваха със задавена тишина, когато устите се пълнеха; някой стреляше по земята в истеричен опит да спре пълзящия нагоре пясък, но той погълна набързо всички. Дори Елинор Кукър не беше пощадена – тя се бореше, като тъпчеше тялото на един мъртъв полицай и ругаеше, но въпреки трескавите й опити да изпълзи от дупката, потъваше все по-надълбоко.
Разнесе се всеобщ вой – паникьосани мъже размахваха сляпо ръце и се вкопчваха един в друг в търсене на опора, мъчейки се отчаяно да задържат глави на повърхността на пясъчното море.
Дейвидсън беше заровен до кръста. Земята, която обгръщаше долната му половина, беше гореща и странно примамлива. Беше получил ерекция от интимната й прегръдка. На няколко метра зад него един полицай пищеше до небесата, докато пустинята го изяждаше. Малко по-нататък пък се виждаше лице, което надничаше от кипящия пясък като жива маска, захвърлена на земята. Наблизо стърчеше ръка, която не спираше да маха и да потъва; нечий дебел задник се подаваше от кишата като две дини - последното сбогом на неизвестно ченге.
Луси направи крачка назад, когато калта прехвърли ръба на склона, но тя не стигна до крака й. Нито пък се разнесе, както би станало, ако беше морска вълна.
Вместо това се втвърди като бетон и запечата живите си трофеи като мухи в кехлибар. От устните на всички лица, които още дишаха, се изтръгна нов вик на ужас, когато собствениците им усетиха, че пустинният под се вкаменява около борещите се за свобода крайници.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » пон юли 23, 2012 12:51 am

Откъс от петия разказ в "Кървави книги", том 2:


Изображение

"Нови убийства на улица "Морг"" от Клайв Баркър

Филип Лаборто се взираше в Луис над празната очукана маса, имаше уморено и отнесено изражение. Преди това се бяха здрависали – единствената позволена форма на физически контакт.
- Отчаян съм – каза той. – Тя е мъртва. Моята Натали е мъртва.
- Разкажи ми какво стана.
- Имам малък апартамент в Монмартр. На улица „Мартир”. По-точно квартира за забавления с приятели. Знаеш в какъв вид поддържа жилището ми Катрин, на Номер единайсет човек не може да се отпусне. Двамата с Натали прекарвахме доста време в апартамента, всички в къщата я познаваха. Беше толкова добра, толкова красива. Готвеше се да следва медицина. Страхотно момиче. И ме обичаше.
Филип все още беше красавец. Всъщност неговата елегантност, одухотвореното му лице и спокоен чар щяха винаги да са на мода сред жените.
- В неделя сутринта излязох, отскочих до сладкарницата. И когато се върнах...
Думите му секнаха.
- Луис...
Очите му се напълниха със сълзи на безсилие. Беше му толкова трудно да го изрече, че устата му отказваше да възпроизведе необходимите звуци.
- Недей... – започна Луис.
- Искам да ти разкажа, Луис. Искам да знаеш, искам да я видиш такава, каквато я видях аз, за да разбереш какво има... какво има... какво съществува на този свят.
По лицето му рукнаха потоци от сълзи. Той сграбчи Луис за ръката и я стисна болезнено силно.
- Беше цялата в кръв. В рани. Кожата й беше одрана... косата изтръгната. Езикът й беше на възглавницата, Луис. Можеш ли да си представиш? Беше го прегризала от ужас. Лежеше на възглавницата. А очите й плуваха в кръв, сякаш беше плакала с кървави сълзи. Тя беше най-милото същество, което се е раждало, Луис. Беше красива.
- Стига.
- Искам да умра, Луис.
- Не.
- Не искам да живея повече. Вече няма смисъл.
- Ще те оправдаят.
- Не ме интересува, Луис. Сега ти трябва да се грижиш за Катрин. Прочетох за изложбата...
Той почти си усмихна.
- Радвам се за теб. Стана както обичахме да се шегуваме преди войната, нали? Че ти ще станеш известен, а аз...
Усмивката беше изчезнала.
- ...ще се прочуя. Сега по вестниците пишат ужасни неща за мен. Че съм старец, който спи с млади момичета, а това, както знаеш, не ме прави любимец на обществото. Сигурно си мислят, че съм изпаднал в бяс, защото не съм успял да го вдигна. Точно това си мислят, убеден съм. – Филип изгуби инерция и млъкна, после продължи: - Трябва да се погрижиш за Катрин. Тя има пари, но няма приятели. Прекалено е студена, нали разбираш. Носи голяма болка в себе си и това кара хората да я избягват. Трябва да останеш с нея.
- Ще го направя.
- Знам. Знам. Затова ще бъда доволен да...
- Не, Филип.
- Да умра. Нищо не ни остана, Луис. Светът е прекалено жесток.
Луис си помисли за снега и плаващите ледени късове, и внезапно проумя желанието на приятеля си да умре.

*

Когато се върна на Ке дьо Бурбон, откри, че Катрин вече се е прибрала. Щом я видя, веднага разбра, че ще чуе нещо ново. Сивата й коса, обикновено вдигната на кок, беше разпусната и падаше свободно по раменете й. Лицето й имаше нездрав жълто-сив оттенък под светлината на лампата. И цялата трепереше, въпреки че в апартамента с централно отопление беше задушно.
- Какво има? – попита той.
- Ходих до апартамента на Филип.
- Аз също. Беше заключен.
- Имам ключ, резервният ключ на Филип. Исках да взема малко дрехи и да му ги занеса.
Луис кимна.
- И?
- Там имаше някой.
- Полицай?
- Не.
- Ами?
- Не го видях добре. Не съм сигурна. Беше облечен с дълго палто, с шал на лицето. Шапка. Ръкавици. – Тя направи пауза. После: - Държеше бръснач, Луис.
- Бръснач?
- Разтворен бръснач, като онези, които използват бръснарите.
Дълбоко в съзнанието на Луис Фокс нещо прещрака.
Разтворен бръснач; мъж, навлечен така, че да не може да бъде разпознат.
- Бях ужасена.
- Нарани ли те?
Катрин поклати глава.
- Изпищях и той избяга.
- Не каза ли нещо?
- Не.
- Може би е бил приятел на Филип?
- Познавам приятелите на Филип.
- Тогава на момичето. Неин брат.
- Може би. Обаче...
- Какво?
- Имаше нещо странно в него. Миришеше на парфюм, направо вонеше, и вървеше с едни превзети ситни стъпки, а пък беше едър.
Луис я прегърна с една ръка.
- Който и да е бил, се е уплашил от теб. Просто недей да ходиш повече там. Ако на Филип му трябват дрехи, ще ида вместо теб.
- Благодаря. Чувствам се като идиот; може да е влязъл вътре без зла умисъл. Да види стаята на убийството. Хората си падат по такива неща, нали? Правят го от някакво извратено любопитство...
- Утре ще говоря с Невестулката.
- Невестулката?
- Инспектор Маре. Ще го накарам да претърси мястото.
- Видя ли се с Филип?
- Да.
- Добре ли е?
Луис не отговори дълго време.
- Иска да умре, Катрин. Процесът не е започнал, а той вече се е предал.
- Но той не е направил нищо.
- Не можем да го докажем.
- Нали все се хвалиш с предците си. С твоя проклет Дюпен. Докажи го...
- И откъде да започна?
- Поговори с приятелите му, Луис. Моля те. Може жената да е имала врагове.

*

Ключът от квартирата на Филип на улица „Мартир” изгаряше като лед ръката на Луис и въпреки че отдавна минаваше полунощ, когато стигна до моста, той зави и тръгна по булевард „Севастопол”, продължи на запад по булевард „Бон Нувел”, после свърна отново на север към площад „Пигал“. Преходът беше дълъг и уморителен, но му се щеше да повърви в студа, за да прочисти главата си от емоции. Отне му час и половина да стигне до улица „Мартир”.
Беше събота вечер и в повечето апартаменти беше шумно. Луис се качи на третия етаж, като се стараеше да стъпва тихо и присъствието му остана незабелязано във всеобщата врява. Ключът се превъртя безпроблемно, вратата се отвори.
Стаята беше частично осветена от уличните лампи. Леглото, което заемаше централно място, беше голо. Навярно криминолозите бяха отнесли чаршафите и одеялата, за да ги изследват. Пръските кръв по матрака изглеждаха черни в полумрака. Други следи от жестокото убийство нямаше.
Луис се пресегна към ключа на лампата и го натисна. Не се случи нищо. Пристъпи към вътрешността на стаята и вдигна очи към фасунгата. Крушката беше счупена.
Замисли се дали да не се откаже, да остави квартирата на тъмнината и да се върне на сутринта, когато сенките щяха да бъдат по-малко. Но докато стоеше под счупената крушка, очите му започнаха да привикват към полумрака и той различи очертанията на голям тиков скрин до отсрещната стена. Навярно щяха да му трябват не повече от няколко минути, за да намери чисти дрехи за Филип. В противен случай щеше да се наложи да се върне на следващия ден – още едно дълго пътешествие в снега. По-добре да го направи сега и да спаси старите си кости.
Стаята беше голяма и тънеше в безпорядък след посещението на полицията. Луис тръгна да я прекосява, като ругаеше и се спъваше – първо в една съборена лампа, после в парчета от ваза. Воят и крясъците от партито на долния етаж, което изглежда беше в апогея си, заглушиха всичкия шум, който той вдигаше. Оргия ли беше това или побой? Звуците, които чуваше, можеха да бъдат и от двете.
Задърпа най-горното чекмедже на скрина и накрая го отвори, после затършува в дълбините му за нещата, от които Филип щеше да има нужда: чиста тениска, чифт чорапи, красиво изгладени носни кърпи с инициали.
Кихна. Мразовитото време беше увеличило храчките в гърдите и слузта в синусите му. Понеже носните кърпи му бяха под ръка, Луис си издуха носа в едната, за да прочисти запушените си ноздри. Тогава за пръв път усети миризмата в стаята.
Миришеше на влага и развалени зеленчуци, но имаше един по-силен, доминиращ мирис. Парфюм; натрапчивият аромат на парфюм.
Обърна се в тъмната стая и докато костите му пукаха, видя сянката зад леглото. Голяма сянка, грамадна фигура, която сякаш порасна пред очите му.
Беше мъжът с бръснача, веднага го позна. Той беше тук – и го дебнеше.
Колкото и да е странно, Луис не се уплаши.
- Какво правиш? – попита старецът с висок уверен глас.
Странникът излезе от укритието си и лицето му се показа на бледата улична светлина – широко, плоско лице, сякаш лишено от кожа. Очите му бяха дълбоко разположени, но в тях нямаше злоба, освен това беше усмихнат до уши.
- Кой си ти? – попита Луис.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » пет авг 03, 2012 12:04 pm

Още от петия разказ в том 2 на "Кървави книги":


Изображение

"Нови убийства на улица "Морг"" от Клайв Баркър

В стаята се разнесе женски глас. Може би друг се беше прибрал, не звярът. Но не: Луис го зърна през една пролука във вратата на гардероба; видя и младата червенокоса жена, която го придружаваше. Тя не спираше да бърбори, дрънкаше постоянно като дрогирана.
- Имаш още; о, сладък, о, скъпи, това е прекрасно. Виж ги само.
Ръцете на момичето бяха пълни с хапчета и тя ги тъпчеше в устата си като бонбони, радостна като дете на Коледа.
- Откъде ги взе? Добре, не ми казвай, щом не искаш, няма проблем.
...
Дразнещото бърборене на момичето намаля, защото хапчетата започнаха да действат, упоиха я и я изпратиха в собствения й свят. Тя започна да се съблича под хипнотизирания поглед на Луис.
- Толкова... е горещо... тук.
Маймуната също я гледаше, застанала с гръб към стареца. Какво изражение беше изписано на обръснатото лице? Похот ли имаше в очите или колебание?
Момичето беше прекалено слабо, но имаше хубави гърди. Младата й кожа беше бяла, а зърната – розови като цветя. Тя вдигна ръце над главата си и се протегна, а перфектните глобуси се повдигнаха и леко се сплескаха. Маймуната се пресегна и подръпна нежно едното зърно, като взе да го върти между големите си тъмни пръсти. Момичето изстена.
- Искаш ли... да махна всичко?
Маймуната изсумтя.
- Не говориш много, а?
Тя изхлузи червената си пола. Остана само по пликчета. Легна върху леглото и се протегна пак, като се наслаждаваше на голото си тяло и на гостоприемната топлина на стаята. Не погледна нито веднъж към своя обожател.
...
Червенокоската изстена и Луис погледна пак към леглото. Маймуната беше мушнала ръка между краката й и я обработваше, а тя се гърчеше.
- Да, о, да – повтаряше отново и отново момичето, докато любовникът й сваляше бельото.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18968
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Клайв Баркър

Мнение от deadface » чет авг 30, 2012 4:58 am

Изображение
Clive Barker's Hellraiser 15 (2012)
www.amazon.com

If one does not bend to Leviathan's will, there will be consequences. Kirsty Cotton and her resurrected Cenobites must now make their stand against Leviathan's reply. Meanwhile, has Captain Elliott Spencer traded one set of allies for another? The stakes have never been higher, as things continue to fall apart.

Щракнете върху някой от емотиконите Изображение Изображение


Изображение
Clive Barker's Hellraiser 16 (2012)
http://www.comicvine.com/clive-barkers- ... 37-347450/

It was supposed to be so simple... The battle lines have been drawn, and each side has taken major casualties. Captain Elliott Spencer has shown his hand, and now Kirsty Cotton makes her last stand. With her allies fallen, Kirsty will be asked to make the ultimate sacrifice. Don't miss this arc-ending issue that dives deeper into the sordid world of Clive Barker!

Щракнете върху някой от емотиконите Изображение Изображение


Изображение
Clive Barker's Hellraiser 17 (2012)
www.amazon.com

We pick up after the devastating battle between Captain Elliott Spencer and Kirsty Cotton that literally tore a world apart. The fight may have stopped, but there's still no peace. Change is the only constant in the new world of HELLRAISER!

Щракнете Изображение Изображение Изображение
Изображение

Отговори