Нещо, което харесвате...

Напишете мнението си за прочетеното

Модератор: Ka-tet of 19

Отговори
Потребителски аватар
Xandria
Devar-Toi
Devar-Toi
Мнения: 141
Регистриран: съб май 13, 2006 7:40 pm

Мнение от Xandria » пон сеп 25, 2006 11:09 pm

Пеперуди

Всъщност смърт няма...

Ние бяхме просто буби на нашите души - пеперуди. И когато всичко земно свърши за нас, трябваше да се освободим от пашкулите си и да се доверим на крилете си - новите, силните...

Да се извисим в полет от усмивки и възхищение, въздишки и възгласи, под светлината на манежа на този микро-свят, в който ще съществуваме, в който всички ще сме пъстри и различни...

Ами ако наистина душата на човек се превръща в пеперуда след като се отдели от тялото?

Искам да бъда пеперуда - само за миг! Мислите, мечтите и чувствата да си откраднат от материалното, за ад си направят мантия. Пеперуда с големи синьо-черни криле, самата кралица, величествена, красива...

Да разперя своите ефирни криле и да се гмурна в полет - всички ми се възхищават - вятърът ми носи леко в прегръдките си, а цветята се усмихват единствено на мен; слънцето ме гали със страстен поглед и лъчите му се отразяват в крилете ми, за да ги направят още по-възхитителни, за ад покажат на всички, че съм само тяхна...

Преборих се със света, за да кацна тук и да си почина. На тази червена чашка сутрешно кафе на писалището ти. Ти внимателно придърпа стола, за да не ме уплашиш и да ме задържиш още миг. Не знам защо, но треперя...

Ти ме наблюдаваше неподвижен с удивление, ти ми се усмихваше - за теб бях единствената, най-красивата, най-грациозната, най-специалната. Подари ми миг от своето бягащо време, един миг,който да спря за двама ни...

Пръстите ти леко и внимателно се плъзгат по крилата ми и по тях остава черно-син маслен прашец. Сега ще ме запомниш допира, спокойствието, слънцето, разляло се по бюрото и сънената стая. Ще ги запомниш, за да може когато твоята буба е готова да стане пеперуда, да си спомниш и да ме намериш, дори отвъд границите на реалното...

А сега се връщам; Политам леко обратно, мислите, мечтите и чувствата се разпадат от материално в нереално и отново стават душа, а тя покорно се връща в тялото...

Рано или късно ни е писано да се срещнем, независимо дали сега или после, нейде из простора...

Независимо дали сега - като хора, или после - като пеперуди...

Ина Герджикова
Трябва да има нещо повече в живота, от това да имаш всичко.

Потребителски аватар
Ico
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 777
Регистриран: ср юли 12, 2006 8:52 pm

Мнение от Ico » вт сеп 26, 2006 2:02 pm

Браво. Това е много хубаво. Една красива представа за края на живота и какво се случва след. Хубава картина с която да живееш и да се надяваш.

Потребителски аватар
Xandria
Devar-Toi
Devar-Toi
Мнения: 141
Регистриран: съб май 13, 2006 7:40 pm

Мнение от Xandria » чет сеп 28, 2006 8:46 pm

Като по чудо

И, като по чудо, оказва се, че
едно портокалово младо дръвче
е отрупано с плод. И, като по чудо,
към него спокойно върви един мъж,
който движи краката си не наведнъж,
а, като по чудо, един подир друг.
И, като по чудо, зад него се белва
една каменна къща с цветя в някаква делва.
И, като по чудо, мъжът стига дръвчето,
спира, откъсва си един портокал
и, като по чудо, го обелва, изяжда,
утолявайки така своята утринна жажда,
изплюва му семките и хвърля кората
далече към пътя. И, като по чудо,
се усмихва на слънцето, което изгрява,
като по чудо, и го заслепява,
и той мига насреща му и се завръща
във бялата къща
и, като по чудо, във нея открива
още спяща жена си и тя е красива,
особенно както е, като по чудо,
съвсем гола под слънцето, и той се навежда
и, като по чудо, възхитен, я разглежда,
а слънцето стопля я със свойте лъчи
и тя се усмихва, отваря очи,
и, като по чудо, той нежно поставя
въху бедрото й свойта ръка
и леко я гали, и тя го оставя,
като по чудо, да действа така.
А високо
в небето
с посока -
морето,
като по чудо, едно прелетно ято
преминава над бялата къща, в която,
като по чудо, зад леката тента
мъжът и жената се любят в момента,
над тях двамината
и над градината,
и над портокаловото младо дръвче,
което, незнаейки какво туй влече,
хвърля сянка над пътя в минутата точно,
в която, мърморейки, по него пристига
един божи служител със нос в божата книга;
и сякаш нарочно
той стъпва точно
върху кората, която мъжът
преди малко е хвърлил на селския път,
и както си мисли за рая и ада,
се подхлъзва и пада,
като по...
като подхлъзнало се черно кюре,
което е смятало, че постъпва добре
с това, че въздава
на господа слава,
четейки молитви
в една утрин такава.


Жак Превер
Трябва да има нещо повече в живота, от това да имаш всичко.

Потребителски аватар
lanfear
Breaker
Breaker
Мнения: 292
Регистриран: съб апр 15, 2006 1:19 am
Местоположение: Далечните земи

Мнение от lanfear » пет сеп 29, 2006 9:12 am

Събудете се! Ако знаехте, че сте болни от смъртоносна болест, ако знаехте, че ви остава малко време, вие не бихте загубили и най-малката част от него! Казвам ви... вие наистина сте болни от смъртоносна болест: тя се нарича раждане. Вие нямате повече от няколко години живот. Всъщност никой няма! Ето защо бъдете щастливи сега и то без причина или просто никога няма да сте щастливи.



Дан Милман
Advocatus diaboli

Изображение

Изображение

ConstanMacob
Ka-mai
Ka-mai
Мнения: 241
Регистриран: ср авг 31, 2005 1:07 pm

Мнение от ConstanMacob » пет сеп 29, 2006 10:27 am

lanfear написа:Събудете се! Ако знаехте, че сте болни от смъртоносна болест, ако знаехте, че ви остава малко време, вие не бихте загубили и най-малката част от него! Казвам ви... вие наистина сте болни от смъртоносна болест: тя се нарича раждане. Вие нямате повече от няколко години живот. Всъщност никой няма! Ето защо бъдете щастливи сега и то без причина или просто никога няма да сте щастливи.



Дан Милман
Някак твърде изтъркано...

Потребителски аватар
lanfear
Breaker
Breaker
Мнения: 292
Регистриран: съб апр 15, 2006 1:19 am
Местоположение: Далечните земи

Мнение от lanfear » пет сеп 29, 2006 6:19 pm

Ами не съм го измислила аз. Освен това, като е изтъркано, ножеш ли да ми посочиш 10 души, които наистина го осъзнават и следват? Защото около мен наистина няма толкова...за съжаление...
Advocatus diaboli

Изображение

Изображение

Потребителски аватар
Xandria
Devar-Toi
Devar-Toi
Мнения: 141
Регистриран: съб май 13, 2006 7:40 pm

Мнение от Xandria » нед окт 08, 2006 8:35 pm

"...

6.

— Сама ли си?
— Да.
— Странна вечер.
— Какво имаш пред вид?
— Аромата на въздуха. Влудява ме.
— Почакай за момент — шум от смущения при придвижването на слушалката на безжичен телефон. Отваря се прозорец. — О. Днес не съм излизала никъде, ще ми повярваш ли.
— Защо?
— Не исках да виждам никого. Напоследък мразя тълпите.
— Това е напълно естествено.
— А ти? Сам ли си?
— Да. С котката.
— Кажи й да каже мяу.
— Маци маци, ела писо, ела... оп. Кажи мау. Маумаумау! Кажи мау!
— Мямяууууу-и-и!
— Ето.
— Олеле, какво й направи?
— Нищо, само й въртя опашката като латерна.
— Маау?
— Хе. Всъщност разбирам, какво имаш предвид за въздуха.
— Мдааа.
— Защо си у вас? Обикновено по това време си някъде навън или спиш дълбоко.
— И на мен не ми се излизаше днес никъде. Всъщност съм в доста особено настроение. Вече ми се излиза, но пък е късно. Няма къде, няма и с кого.
— Май ще се окажеш нощна птица.
— Може пък да се окажа нощен бозайник. Или нещо друго, например нощно влечуго. Или нощна риба. Или нощно насекомо.
— Или пък нощна лампа. При мен всъщност е тъмно.
— И при мен. Но отвън влиза достатъчно светлина.
— Влизат нощни насекоми. Какво прави през деня?
— Тик-так, тик-так, тик-так, ак, ак.
— Няма ли да му свършат часовниците на тиктакащия човек?
— Предполагам, че ги снася. По двадесет на седмица. Може и да ги мъти. Слага четири часовника на бидето и кляка да им е топло, туко-виж се излюпило нещо.
— Какво нещо?
— Тиктакозавър.
— Сигурно е много страшен.
— Невероятно. Вместо човка има две стрелки и се навива с ключе.
— Тиктака ли, докато ходи?
— Да.
— Сигурно у тях е пълно с тиктакозаври.
— Бе не знам, но с часовници е пълно. Има и биде.
— Само с него ли се занимава цял ден?
— Почти. Нарисувах един часовник. Може да ти го сканирам и да ти го пусна по mail-а утре като се прибера.
— Задължително. Къде си в момента?
— При наш'те. Утре ще водя Серафим на доктор.
— Какво му е?
— Нещо куца.
— Ще му мине.
— Ами ти? Не беше ли днес на работа?
— Не. Взех си пет дни отпуска. От ужасно много време не се е случвало да си остана у дома на спокойствие. Какво беше това?
— Трамвай.
— В 2 през нощта?
— Ако се замислиш, и ние като явление сме доста необичайни по това време.
— Така е. Не ми е много ясно, как се получи да ме хванеш будна. Никога не си звънял толкова късно.
— Факт е. Опитах да спя, но след един час доброволно станах. Доста се колебах, дали да рискувам да ти се обадя. Накрая реших, че ще затворя, ако не вдигнеш на първото позвъняване.
— Хехе. И аз вдигнах. Всъщност телефонът е до леглото ми и аз тъкмо лежах по гръб с отворени очи и се опитвах да не мисля за нищо. Това е ужасно трудно.
— Знам. Но мисля, че съм го поусвоил.
— Ами тогава защо си буден.
— Защото успях да заспя и нещо ме стресна. Тук обстановката вече ми е непривична. В кръвта ми се изля един тон адреналин. Дори да си ампутирам мозъка няма да мога да заспя скоро.
— Нещо кацна на прозореца.
— Може да е нощна риба.
— Прилича на птица.
— Тиктака ли?
— Не знам, далеч е, за да чуя.
— Да не се окаже някой нощен тиктакозавър.
— Какво трябва да направя, ако наистина е тиктакозавър?
— На първо време ти трябва чук. Когато те приближи удряш силно и много пъти. После само остава да почистиш от стъкълца и зъбни колелца.
— Май че все пак е нощна птица. Отлетя.
Тишина.
— Силвия, искаш ли да се видим.
— Кога?
— Сега.
Тишина.
— Странно предложение.
— Странна вечер.
— Да. Имаш ли нещо конкретно пред вид?
— Имам, но предложението трябва да дойде от теб.
— Какво трябва да е то?
— Ами например... да ме поканиш на гости.
Тишина.
Тишина.
— Става. Нали знаеш, къде живея?
— Не знам етажа.
— Трети. Младенови. Една масивна дървена врата.
— Имаш ли свещи?
— Да.
— Червено вино?
— Не.
— Мау!
— Серафим ще идва ли?
— Серафим ще пази къщата. Да не влезе някой нощен трамвай да я изяде.
— Кога ще дойдеш?
— След 45 минути. Ако не умра по пътя. Инак изобщо няма да дойда.
— Браво.
— Добре де, ако ме спрат ченгета, може да е и по-късно.
— Хайде, ще те чакам.
— Bis dann.
— Чао.

7.

Друга нощ, друго място.
Топъл въздух. Мрак. Santana. Samba Pa Ti. Ванилов сладолед, бутилка мента и друга с вода — на пода до матрака. Някъде сред тези невидими неща просветва зелената лампичка на GSM-а ми.
— Ако отвориш прозореца, ще се чува песента на щурците.
— По-вероятно е да се чуе песента на кучетата и евентуално песента на някоя курва от телевизора на съседа над нас. Ох!
— Хехе. Май те е гъдел?
— Добре де, като ме е гъдел, това не значи, че трябва да ме тормозиш. Ох!
— Ох!
— Аха, я да видим сега, кой има гъдел!
Известно време се чува единствено безмълвна борба. Женският глас започва да се кикоти. След това малко по малко смехът затихва и преминава в учестено дишане.
— Гъди-гъди-гъди — прозвучава внезапно другият глас.
— Ще те убия! — отговаря Силвия. — Защо спря!!! Ох, какво е това?!?!
— Мента.
— Студена е!
— Като те гледам каква си гореща, няма да остане така за дълго.
— Дай ми малко сладолед.
— Гледай само да не ми отхапеш пръста.
Тишина.
— ОООООО!
— Хахаха! — гадината се смее ужасно доволна, как ме е ухапала.
— Ако продължаваш така, няма да има кой да оближе ментата от теб и за теб ще залепне някоя муха.
— Добре де. Ако искаш и ти ме ухапи. Ооооох!!!!
— Така добре ли е?
Очевидно не е.
— Престани! Ти първа започна! Стига! Ох! Ох!
— Хак да ти е!
— Добре! Мир!
— Хм.
— Само че трябва да го скрепим с братска целувка.
— Давай да го скрепяваме.
Какво се чува, когато двама души се целуват? Но пък и кой ли ти обръща внимание на тези неща? Вниманието е фокусирано предимно върху връхчето на езика. То възприема и препредава толкова много информация, че е напълно достатъчно, за да flood-не мозъка. Леко сладкият и малко метален вкус на устата на момичето, грапавината на нейния език, хълмчетата на зъбите й, вдлъбнатинката в центъра на долната устна, нежната кожа на брадичката, вдлъбнатината в основата на шията, която вече е леко солена...
— Ох!
— Следващия път предварително ще подгрея ментата и ще я сложа в термос.
— Стига си приказвал — на хартия не звучи... но това е, защото липсват интонацията и характерната дрезгавина на гласа...
Ха! това е пъп. Пилето има гъдел в пъпа!
— Я се отпусни! — карам му се аз.
— Защо просто не продължиш нататък?
След малко:
— Това пак ли е мента?
— Мда. Само че открих нова технология за подгряването й.
— Предполагам, че чаршафите вече са Made on Mars — добавям след това.
— Защо точно на Марс?
— Защото марсианците са зелени.
— Не е ли логично тогава чаршафите им да са в друг цвят?
— Марсианците имат бедна фантазия. Трай сега.
— Ммммммммммммм. А може би марсианската мента просто е червена?
— Всъщност...
— Това беше реторичен въпрос! Моля те, продължавай!
Минава време.
— Искам те в мен!
— Ууу, пиленцето се е възбудило!
— Престани... да... се разсейваш... Хайде де, сама няма да мога да те издърпам! Хайде, ХАЙДЕ!
— Мммммммммммммммммм...
— Вдигни се още малко.
— Не мърдай толкова. Готово.
Нещо като тишина.
— Искаш ли аз да мина отгоре?
— С удоволствие.
— Целият си вир-вода.
— Опитвам се да си представя, че съм нощна риба. Уихаааааааа!
Шляп, шляп, шляп.
— Искаш ли да увеличим малко музиката. Разсейвам се от това шляпане.
Разсмивам се. Измъквам се изпод хлъзгавото тяло на Силвия и в тъмнината тръгвам да маневрирам между мебелите. Вместо да се занимавам с PC-то, направо издувам volume-то на усилвателите.
— Хайдеее, какво правиш още там?
— Търся презервативи.
— Стига глупости! Връщай се тук!
— Бъзикам се, всъщност търся обратния път до леглото.
Една бледа ръка се протяга в тъмнината, улавя ме за крака и започва да ме дърпа. Когато се доближавам достатъчно, Силвия проверява как ми се е отразила разходката и решава, че се нуждая от морална подкрепа. Затова известно време ми се налага да постоя прав.
— Помниш ли филмчето, което ти показах днес? — подхвърлям невинно. О да, помни го.
За момент Силвия се отдръпва, за да глътне малко вода от пластмасовата бутилка.
— Само гледай да не свършиш! — предупреждава ме тя. — Аз съм преди теб!
— Не се безпокой — отговарям нетърпеливо и заравям романтично ръце в косата й. След това придърпвам главата є без никаква следа от романтика.
Половин час по-късно лежим един до друг и съхнем. Всичко мирише на мента, включително и ние самите.
— Ей, съвсем забравих! Купих ти малък подарък! — казва Силвия и започва да опипва наоколо в търсене на чантичката си.
— На дивана е. От другата страна на облегалката.
Силвия се надига, пресяга се и издърпва мързеливо чантата. Започва да рови вътре. Нещо трака. Тя го вади и ми го подава. Пресягам се за gsm-а си и натискам произволен клавиш, за да осветя с екранчето му подаръка.
— Кутийка тик-так! — уведомява ме самодоволно Силвия и се търкулва наполовина върху мен. — Харесва ли ти?
— Може да се каже. Да не би да намекваш, че имам лош дъх?
— Нееее. Ужасно си несъобразителен! Тик-так, тик-так!
— Храна за тиктакозаври? — опиянено от ментата, съзнанието ми успява да нацели вярната следа чак от втория път.
— Bingo! Днес една колежка извади кутийка Тик-так и ми стана много смешно.
— Тази твоя колежка има ли ключе на гърба?
— Не. Но е много глупава и много говори. Като кречетало е.
— Може да е някакъв нов вид звуков часовник. Нещо като пясъчен, но определяш времето по това, колко те е заболяла главата да я слушаш. Да не е Станислава?
— Да. Да бе, вярно, че ти разказвах за нея.
Тишина.
— Изсъхна ли достатъчно?
— Мнее, още съм влажна — ако можеше да мърка, в този момент Силвия щеше да го направи.
— Имах пред вид, дали ще ти е студено, ако отворя прозореца и пусна малко климатика.
— Дай преди това да сменим чаршафите. Те са вир-вода.
— Май че нямам други.
— Ми да се облечем тогава и да ги махнем.
Щрак! И двамата примижаваме от ярката светлина на нощната лампа. Но се налага, тъй като бельото ни е разхвърляно навсякъде наоколо. Силвия се е изпънала сладострастно по корем и ме гледа с едно око.
— Може би все пак да останем още малко голи — измърморва тя.
— Идеята ти не е лоша, но трябва да минат поне три часа.
— За каквооо — ох, патенцето, как се е разлигавило.
— За да не надуеш коремчето, пиле — заявявам аз.
— Ммммм — тя смръщва вежди при тази идея.
— Това е твое. И това. И това.
С огромно нежелание Силвия се раздвижва и започва да нахлузва дрешките. Аз набързо скачам в боксерките, раздигам наоколо, така че да останат само две чашки, ментата и водата (намираме се на моя територия — ужас, баба ми все ми разправя да не глезя жените и да не им демонстрирам, колко добър домакин съм...), отварям прозореца и пускам климатика. Удоволствието от хладната въздушна струя граничи с оргазъм.
Силвия сипва пиене. Намира опипом дистанционното и пуска телевизора.
— Утре сутрин трябва да съм в 9 и половина при тиктакащия човек — казвам аз, след като се настанявам до Силвия и се завивам.
— Ужас. Колко е часът?
— Два и половина.
— Ммм. Как ще ставаме? Ще го почерпиш ли едно тик-так-че?
— Ще му подаря един кожен ключ, да се самонавива.
Силвия се пресяга през мен и гаси лампата. След това гаси и телевизора.
— Хайде да спим — прошепва ми тя в ухото. — Не ти ли се спи?
— Спи ми се та. Но ти прекалено много шаваш и не мога да заспя.
— Ето, преставам!
Силвия намества глава на рамото ми, след това аз намествам рамо под главата й и накрая се кротваме. Тик-так, тик-так, тик-так...
Единствено климатикът продължава да бучи тихичко.

9.

Назад във времето.
В дъждовния ден имаше стъкло. От едната страна на стъклото беше сивият, мрачен летен следобед, а от другата седяхме двамата със Силвия. Някъде, в някое заведение.
Първата ни среща. Беше неловко.
Силвия си играеше с къдрица от косата си. Аз се усмихвах, защото ми беше забавно. Тази история с неловкото уесщане от първата среща се повтаряше, повтаряше... Дори успях да стигна до заключението, че всеки път в началото е същото. Едва по-късно атмосферата около момичето ще нахлуе в твоя свят и ще придаде уникалните черти на романа.
— При цялото това слънце миналата седмица... — Силвия направи изразителен жест към дъжда, който продължаваше да се излива отвън.
— Това е хубаво знамение, — отвърнах. — Когато заминавах за казармата, валеше като из ведро. След това определено карах лека служба.
— Къде си служил?
— Ми три месеца в Плевен, като новобранец, после осемнадесет дни в Горна Баня и след това на 5-ти километър.
— В София?
— Да. Всъщност на 7 минути пеш път от баба ми.
— Е, наистина, няма от какво да се оплачеш — Силвия се усмихна широко. — Пък и не изглеждаш като да ти се е отразило зле!
— В момента съм така подивял за живот, че нямам никакъв шанс да изглеждам зле — уточних. — Абсолютно всичко ме прави щастлив, включително и този скапан дъжд, защото докато вали мога да съм в някое заведение, седнал с момиче, вместо да съм на стойка на язовир Студена, например.
Силвия се засмя. След това подпря лакти на масата и се наведе напред.
— Зениците ти са разширени — съобщи ми тя, вторачила се в очите ми.
"Ако знаеш пулсът ми какъв е..." помислих си в отговор, но продължих да мълча. Предполагах, че погледът ми е... твърде красноречив. Уволнен войник. Той не възприема жените като хора. Те са... обект на съсредоточено внимание? На пълна концентрация всъщност? Дори гръбначният мозък реагира на появата на жена. Локаторът работи с максималния капацитет и нищо не му убягва... Абе представете си човек, който не се е хранил от 9 месеца как ще възприеме което и да е печено пиле, пресичащо улицата — да кажем със смесица от фанатичен копнеж, моментална пренастройка на ценностната система (новата си има един единствен център) и пълно пренебрежение към всичко останало.
Навън изгърмя — силно и близо. Зениците на Силвия също се разшириха.
— Толкова си красива, че ще полудея — казах го толкова спонтанно, че сам се уплаших.
— О... Благодаря! — Силвия изглеждаше смутена. Не трябваше да правя така, ужас, какви ги върша! — Това е комплимент, който... една жена не чува всеки ден — уточни тя. Облегна се назад. Бях съгласен. Вече съвсем нищичко не можех да кажа. Мълчах.
След кратка пауза, през която съзерцавахме дъжда, Силвия ме погледна и попита:
— Какво смяташ да правиш сега? Ще си търсиш ли работа?
— Ами всъщност аз вече бачкам. През последният месец бях в полагаема и трябваше да се хвана да работя... Снимам часовници и актуализирам страницата на един стар клиент.
— Часовници?
— Антични. Едни отвратителни кръгли цъкащи нещица.
— Защо ги снимаш?
— Продавам ги в Интернет. За един клиент. Т.е. той е часовникар и ги поправя и реставрира, аз само му движа компютърната част от
бизнеса.
— Много е интересно!
— Не мисля. Отвратително е. Искам пневматичен чук.
— Затова ли не носиш часовник?
— Не, но затова няма да започна отново да нося.
Усетих как отново ще настъпи тишина. Не исках това да се случва.
— Искаш ли да ставаме? — попитах.

Rogger Dojh
"Сезон за лов на диви кучки"
Трябва да има нещо повече в живота, от това да имаш всичко.

Потребителски аватар
stihopletec
Breaker
Breaker
Мнения: 323
Регистриран: нед мар 12, 2006 3:51 am
Контакти:

Мнение от stihopletec » пон окт 09, 2006 12:10 am

Един човек прекарал целият си живот в търсене на Истината. Накрая се изкачил на 5000 метра в Хималаите. Там открил една пещера. В нея видял една стара сбръчкана вещица, която бъркала нещо в един казан. Той попитал я попитал дали знае как да намери Истината. Тя му казала, че вече я е открил. Човекът казал " И сега как да се върна и да кажа на хората, че Истината е грозна сбръчкана вещица ? " Тя се усмихнала и отговорила " Ами кажи им, че съм млада и красива . " ...
За света може да си само един човек, но за един човек може да си света !
Лесно е да умреш за човек, който си обичал, но е трудно да намериш човек, за когото си заслужава да живееш !
Почувствайте кога сте свършили и оставете четката или молива.Останалото е само живот. (Стивън Кинг)

Потребителски аватар
Ico
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 777
Регистриран: ср юли 12, 2006 8:52 pm

Мнение от Ico » вт окт 10, 2006 1:15 pm

Еи Handria това много ми хареса. Много ще съм ти благодарен, ако ми кажеш от къде мога да го намеря цялото. И кой го е писал. Яко е.
"Here, sir, there are always more tales."

Потребителски аватар
lanfear
Breaker
Breaker
Мнения: 292
Регистриран: съб апр 15, 2006 1:19 am
Местоположение: Далечните земи

Мнение от lanfear » вт окт 10, 2006 8:50 pm

Ico написа:Еи Handria това много ми хареса. Много ще съм ти благодарен, ако ми кажеш от къде мога да го намеря цялото. И кой го е писал. Яко е.
Може ли да изпреваря Xandria :)
http://dojh.tea.bg/SeriesProse-Index-Dojh-wbhs.asp
И само да добавя, че и на мен много ми хареса откъса и мисля при първа възможност да я прочета цялата:)
Advocatus diaboli

Изображение

Изображение

Потребителски аватар
lanfear
Breaker
Breaker
Мнения: 292
Регистриран: съб апр 15, 2006 1:19 am
Местоположение: Далечните земи

Мнение от lanfear » вт окт 10, 2006 8:53 pm

Пък понеже вече няма ЕДИТ, пускам втори пост да допълня за Ico, че в края на откъса пише
Rogger Dojh
"Сезон за лов на диви кучки"
:)
Advocatus diaboli

Изображение

Изображение

Потребителски аватар
Ico
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 777
Регистриран: ср юли 12, 2006 8:52 pm

Мнение от Ico » ср окт 11, 2006 4:30 pm

Опс. Ми не съм видял. Лошо, лошо. И все пак мерси lanfear.
"Here, sir, there are always more tales."

ConstanMacob
Ka-mai
Ka-mai
Мнения: 241
Регистриран: ср авг 31, 2005 1:07 pm

Мнение от ConstanMacob » пет окт 13, 2006 9:47 am

lanfear написа:Ами не съм го измислила аз. Освен това, като е изтъркано, ножеш ли да ми посочиш 10 души, които наистина го осъзнават и следват? Защото около мен наистина няма толкова...за съжаление...
Mи то и около мен май няма....
Само че това е като класиците- всички говорят за тях, а никой не ги чете :) Лично аз съм бил на обучение, където 15 човека си четохме нещо, което звучеше почти като това (ама беше друго) и половината само дето не реваха от мъка, колко е лош живота и колко са тъпи хората и колко неща не осъзнават...
Понякога ми писва от такива неща, може би не са толкова много, но аз съм ги срещнал... Може би съм чел твърде много и вече не искам да пиша и чета такива работи, а просто... Да живея? :П

Потребителски аватар
Xandria
Devar-Toi
Devar-Toi
Мнения: 141
Регистриран: съб май 13, 2006 7:40 pm

Мнение от Xandria » чет окт 26, 2006 9:50 pm

Не ме принуждавай
Да се усмихвам жалко!
Не искам скритото,
Не искам малкото.
Не ме прави крадла –
Прави ме кралица!
Ще умра без небе –
Не виждаш ли, че съм птица!
Аз съм песен и блясък –
Къде ще ме скриеш?
Аз съм гордост и ясност,
Аз съм от тия,
Дето са твърди –
И много трошливи.
Прощавам на злите.
Но не –
На страхливите.

Не ми давай нищо
Наполовина!
Аз слагам глава
Под мойта любов –
Като под гилотина.

Станка Пенчева
*******************
Просто теб...

Когато по пътя поема
решила, че вече е време
да слея дъха си със вятъра бързо препускащ,
очите ми с тъжна молитва,
когато мълчат и не питат,
ръката хвани ми и просто недей да ме пускаш.
Когато се сливам със здрача
и казвам, че няма да плача,
защото във мене заспало е всякакво чувство,
а после, с треперещи длани,
да търся как твойте да хвана,
ти пак прегърни ме и просто недей да ме пускаш.
С усмивка - престорено ведра,
в очите ти щом не погледна,
навела глава, без давам от мене да вкусваш,
минутите пак отброявам
и крачките всъщност забавям,
ела, целуни ме и просто недей да ме пускаш.
Когато крещи всичко в мене,
че ти си ми много потребен
и пътят без теб е безсмислен, студен и безличен,
когато да тръгна решавам,
ти спри ме, не ми позволявай...
Обичай ме силно и аз... просто Теб ще обичам.

Светла Стайкова
*******************
Монолог на вещицата


Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.

А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал...


Камелия Кондова
********************
ВИК

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?

Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.

Блага Димитрова
**************
Денонощие


На разсъмване, щом разпозная
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че не трябва да мисля за тебе.


И през целия ден, вероломна,
тя където отида, ме дебне
и каквото да правя, напомня,
че не трябва да мисля за тебе.


А когато нощта е надвисла
всяка болка във сън да обсеби,
аз не мога да спя и все мисля,
че не трябва да мисля за тебе.
***************
ЗАВЕЩАНИЕ

Запомни ме – лек допир и дъх по ухото,
тиха нежност, изтлеяла в чакане
и превърната в болка, когато
любовта ми разгаряше...вятъра.

Запомни ме като илюзия,
че щастието е да даваме,
че любовта ни е нужна,
независимо какво получаваме.

Запомни ме като поглед син,
като умора след кръводаряване.
Запомни ме като Малкия Принц,
обучаващ се в опитомяване.

Запомни ме като енигма,
която дълго си търсила в речника,
а я откриваш във мигла
в зеницата на отсрещния.

Запомни ме като приятел,
поискал повече от насъщното –
когато му дали Луната,
посегнал да вземе и Слънцето.

Запомни ме като начало
на пътеката за надолу,
или като огледало
в което се виждат спомени...

***

СЪСКАНЕ ЗА СБОГОМ

От всичките ми бляскави
самоубийства досега
ти си най-тъпият бръснач,
най-засичащият пистолет,
най-изветрялата свръхдоза,
най-недостатъчно високият етаж.
След тебе оцелявам
и оставам половин човек -
прикована към леглото на подробностите,
неподвижна от кожата навътре,
сляпа за летящите мъже наоколо,
непромълвяваща и името си даже и т. н.

Влача се на лакти
из пустинята на твоето невръщане:
най-сетне съм змия,
каквато бях,
преди да се сменим
с жената под дървото

***
ПП:
Обичам те през векове и ери.Обичам те през
огън и вода.Сърцето ми докрай е твое дори
и след смърта.Какво са векове и ери?Какво
е всъщност вечността? И в друг живот ще те
намеря и пак сърцето си ще ти даря!

май стана доста дълго,но нещо изпращях тотално
Трябва да има нещо повече в живота, от това да имаш всичко.

Потребителски аватар
lanfear
Breaker
Breaker
Мнения: 292
Регистриран: съб апр 15, 2006 1:19 am
Местоположение: Далечните земи

Мнение от lanfear » пет окт 27, 2006 6:36 am

Xandria, красиви са...особено ЗАВЕЩАНИЕ...много ми хареса...а знаеш ли на кого са? Попадала съм в интернет на СЪСКАНЕ ЗА СБОГОМ, но не знаех че се казва така...но пък е разкошно....:)
Advocatus diaboli

Изображение

Изображение

Потребителски аватар
Xandria
Devar-Toi
Devar-Toi
Мнения: 141
Регистриран: съб май 13, 2006 7:40 pm

Мнение от Xandria » нед окт 29, 2006 4:41 pm

lanfear ,
ЗАВЕЩАНИЕ е на Томи Тодоров
СЪСКАНЕ ЗА СБОГОМ е на Радостина Григорова :)
Трябва да има нещо повече в живота, от това да имаш всичко.

Потребителски аватар
Bad_Dog
Подстрекател
Подстрекател
Мнения: 496
Регистриран: пон апр 17, 2006 9:34 pm
Местоположение: Where dead angels lie
Контакти:

Мнение от Bad_Dog » чет ное 09, 2006 3:32 pm

Отново седя пред счупени стъкла и бърша сълзите от лицето си,
колкото и голямо да е разочарованието няма да се предам
дали утре ще ми се усмихне късмета или ще се случи друго
каквото и да стане аз ще си остана този, който не губи надежда !

Ходя по дългия тъмен път като самотен странник
виждам сянката си все едно е друг човек
завивам се добре с палтото си, защото сърцето ми замръзва
и крещя навън в нощта “Тук седи този, който не губи надежда” !

Кой е написал тези думи, които ми дават толкова надежда
само една сродна душа може да е написала това,
където и по света да ни прати съдбата - нека в спомените ти остана
като този, който не губи надежда !

Потребителски аватар
Xandria
Devar-Toi
Devar-Toi
Мнения: 141
Регистриран: съб май 13, 2006 7:40 pm

Мнение от Xandria » съб ное 11, 2006 1:11 pm

много е силно,невероятно
Трябва да има нещо повече в живота, от това да имаш всичко.

Потребителски аватар
lanfear
Breaker
Breaker
Мнения: 292
Регистриран: съб апр 15, 2006 1:19 am
Местоположение: Далечните земи

Мнение от lanfear » пон ное 13, 2006 8:00 pm

Хората имат право да живеят близо до река Винеле и река Винеле има право да си тече близо до хората. Хората имат право да умират, но това не е задължително; да правят грешки; да бъдат сами; да обичат; да не бъдат обичани, но това не е задължително; да бъдат незначителни и неизвестни. Имат право понякога да не знаят, че имат задължения; да се съмняват; да бъдат тихи; да вярват; да не разбират; да плачат; да не бъдат разбрани правилно; да не се страхуват.
Хората имат право да се грижат за куче, докато единият от двамата не умре. Кучетата имат право да бъдат кучета. Котките не е задължително да обичат собствениците си, но при трудности се изисква да им помагат.
Хората нямат право да насилват другите против тяхната воля, да ги покваряват, да предизвикват вечността .
Хората са длъжни да си помнят имената. Могат да споделят това което имат, но нямат право да споделят това, което нямат.

Не се проваляйте.
Не се оправдавайте.
Не се предавайте.


Част от официалните правила в Конституцията на “Страната на артистите” – квартал до централната част на литовската столица Вилнюс
Advocatus diaboli

Изображение

Изображение

Потребителски аватар
Xandria
Devar-Toi
Devar-Toi
Мнения: 141
Регистриран: съб май 13, 2006 7:40 pm

Мнение от Xandria » нед ное 19, 2006 7:11 pm

Цигара след дванайсет

За мен какво си? Нищо. Една хубава цигара - ще те изпуша и ще свърши, ще си минало и ще съжалявам. Ще съжалявам за това, че те запалих днес, а можеше да го отложа, за да те имам. Ще съжалявам, че те загасих, преди да се е подпалил филтърът. Ще съжалявам, че имаш филтър и не можа да ме отровиш до смърт. За мен какво си? Нищо. Чаша от любимия ми ликьор - ще те изпия и ще си минало, за което ще съжалявам. Ще съжалявам, че пих днес и утре няма да мога. Ще съжалявам за бучката лед, размила горчивината ти. Ще съжалявам, че си само чаша, а не море, от което да се опия истински.
За теб какво съм? Нищо. Онази, която те изпи и изпуши, а казваше, че те обича. . .
Не ме обичай-прокълни ме! Ако наистина си част от моите пороци, които всъщтност не съществуват. Не ме обичай, няма смисъл от моментните ми настроения. Няма смисъл в очите на човек, който може да посочи началото и края ти, а аз мога. Вече знаеш-за мен си миг, не повече от вдишване и глътка с кратък послевкус.
Защо ли ми е да те убеждавам? Ти знаеш истината - аз те искам. Едно обаче ме отдалечава от онази, която истински на теб ще заприлича:на нея би и стискало, на нея няма да и липсва смелост, тя би видяла в тебе път, небе, утеха… едни такива други мерни единици… На нея няма да и пука, но би се страхувала единствено да те измери. За мен разбра… не повече от малко питие и доза първокачествен тютюн.
Но теб сега те гложди, отвътре не престава да пулсира и гърлото ти пак е свито, умираш си да те изпия. Харесва ти да бъдеш течност и знаеш, че и аз така обичам, сега дори и да е малко смешно, не искаш да си чиста Вечност.
Като рулетка, а пък аз не съм хазартна, а ти си свикнал да се разиграваш. На мене хем не ми достига смелост, хем мислейки за теб ми става жално.
След малко пак ще е дванайсет. Стоели сме така до късно, един до друг, без дума да обелим, било е хубаво, било е скучно. . . От погледа ми нищо не разбираш, не знаеш за това, което пиша, не знаеш, че и днес, и вчера мисля –дали и как, кога да те изпуша? Представяш ли си колко материално, за някого да бъдеш течност или пък нещо свито в хартия? Представяш ли си как сега се чувствам, това е все едно храната ми да проговори, а аз при все, че е напълно уникално, да я разрежа и да я довърша. . .
Това ли искаш? Да ме предизвикаш, да тестваш нервите ми или да ме имаш? Разбираш ли? За мен не дишаш, нито мърдаш, не можеш с нищо да ме купиш. О да, разбирам, ще ме предизвикаш, да те изпуша, после да отпия. . . . По този начин няма да ме, не могат глътките да притежават, единствено едно умеят - с небцето ми да се позабавляват.
Стоели сме така до късно, след два, след три така ме забавляваш и някак си ми става смешно - как може с мене да се занимаваш? Ти знаеш истината, че те искам. Не крия, нито пък се оправдавам, но както вече не веднъж натъртих - не ми е стискало и смелост няма да добия.
Не мога вечно да ти обяснявам, обсебена съм, искам да се скрия. От друга гледна точка се надявам, че бих могла за миг да се позабавлявам. Усещаш ли, че пак е след дванайсет и може би това надежда дава, че може би към четири без петнайсет, ще се предам и ще си сипя.
Внезапен край! Стани и си отивай! Не можем никога да бъдем цяло! Въпрос в очите да не виждам! Така е по-добре, по-скоро вяло…, на мен кога ми е вървяло?
Момент, че имаш нещо на ботуша!
И впрочем как не забеляза, че нито пия, нито пуша…?

Гергана Янчева
Трябва да има нещо повече в живота, от това да имаш всичко.

Отговори