Нещо, което харесвате...

[WhiteNoise]

стихотворение или текст ,който мн ви харесва....аз пускам двечки:
Мистър Аткинсън се събуди.
Мистър Аткинсън тази сутрин не чу часовника.Събуди се по рано.Събуди го една непривична тишина.Тишината на спрялото му сърце.
Стана и отиде до банята. От огледалото го погледнаха две безизразни очи мъртви от хиляда години.За пръв път усети сърцето си. Усети го по различната,-по ниска температура. Залитна от внезапен световъртеж придружен с повик на повръщане. Едва успя да изтича до тоалетната. Повръщаше парчета от сърцето които се разкъсваха в гърлото му. Олекна му! Водата с устрем отми безличната желирана маса. Изжабурка си устата с кутийка бира за да замени силното нагарчане със по леко. Отиде да избръсне нетрепващото лице. Чакаше го нов ден. Този мистър Аткинсън не познаваше вчерашният мистър Аткинсън. Една снимка на непозната за него жена стоеше на масата до кутийката бира. Той не познаваше тази жена. В самотният му дом бе толкова разхвърляно, че една снимка в повече не го правеше по разхвърлян. Вторник е, следобят ще дойде чистачката, ще подреди, изчисти, и снимката вероятно щеше да потъне в прашния килер в който той не ровеше. Погледна лошо Слънцето, за което не знаеше защо идва всяка сутрин. Не знаеше и защо е всичко това с изгревите, със сърцата, със снимките, със часовника. Не знаеше защо е всичко, но имаше равнодушието да дочака това което имаше на края. Докато стягаше възела на вратовръзката усети как няколко вече ледени сълзи се спускат между сухожилията, вените, артериите - надолу към петата на десния крак, сълзи явно изплакани навътре от този мистър Аткинсън който той не познаваше. Може би някой ден ще повърне и тях, но сега това му бе безразлично.
Мистър Аткинсън погледна часовника си.

[WhiteNoise]

и второто:
Гласове

В думите
Те пазя
Да не отминеш

Грях
Цял ден
Тъгувах

Толкова много тъга
Има у мене
Може да ми стане име

Олекотявам
От ветрените ласки
Прозрачен съм

Дали ако цял ден
Изречам името ти
Най-сетне ще дойдеш

Битието - трептяща
Усмивка
По лицето на Бога

При тебе ида като на война
Оставам сам срещу
Хилядите ти лица

Пътят не е мой - Смисълът на стъпките
Аз задавам

Бистро ме поглеждат
Очите ти
Живея във ведрия им ден

Усетих
На този свят дойдох
Единствено за да те обичам

Все казвах утре е денят
На моето щастие
А се изниза животът

Отлагах радостта
В тъга
Изгубих дните

Сега сега
Не утре е денят
На моето щастие

Гласове на радост слушам
С ушите на скръбта
В тях живея

Смуча бонбон
Мъча се и сладостта на
Изгубеното щастие да изтръгна

Смуча бонбон
Със сладкия му вкус ще изсмуча ли
И невкусното щастие

Здрачаваща се виолетова гора
Стъпвам по
Алеите на тайните

Как да скърбиш
Сред уханието на
Рози

Как да се гневиш
Сред красотата на
Цъфнали дървета

Цял ден мина
Сякаш напразно
Остана ми едно стихотворение

Само едно
Стихотворение
Напомня ми за онзи ден

Отиде си - жестоко
Само едно стихотворение напомня
ми за тебе

Отмъстих си
Превърнах те в стихотворение

Отмъстих си
Плених те в свойте думи
Сега не можеш да си идеш

Копнееше за вечността
Давам ти я
В мойте думи

Тежи тъгата
Върху ръката пуста
Непогалена

Седнах на стола
С цялата си мъка

На Тебе съм
Облегнал цялата си мъка
Ще удържиш ли да не падна

[unheard lullaby]

Сподели болката си с мен- летаргия
Целуни ме, мокър съм до кости- симфония
Вплети ме в себе си- украшение да бъда
Достойно за твоята шия
Бисерен вик - като в приказките
Възцари се- искам да пия от чая на болката ти
Изцеден до капка през моите пръсти, през моето време

Изгрей, слънчице- както нявга изгряха косите на майка ти
Тъй както не плакаха мислите
задето залязвах и стенех в усойната крепост
на своето чувство...за нещо загубено...знак може би
В кинжала съм впил своя поглед, звънти и последната пропаст
Кажи ми сега, че ме обичаш
И да спим тази нощ в камбаната,
на това, което наричаме себе си

Как плаче корала
и как люлее красивата пяна
твоето нежно тяло
захвърлено от тях- обикновените
в моето кърваво море
Плачи до мен, плачи в мен- но с мен плачи
А после ме прегръщай- и тяхната...
...съдба- в огъня, проклета- нека да гори!
Нека гори и презира ни - в себе си,
задето открихме тази пещера-
в която сънуваме, и не спираме, и не чакаме
да залезе тяхната скърцаща реалност
Там ще умре тишината, светлина ще се дави и плаче
Но дъхът ни е мокър и лепне
в очите на любовта...тази истинската....

[Morn]

Прощално Никола Вапцаров


Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гост.
Не ме оставяй ти навън на пътя-
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо.Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам-
ще те целуна и ще си отида.

[Abigel]

Прощално Никола Вапцаров


Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гост.
Не ме оставяй ти навън на пътя-
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо.Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам-
ще те целуна и ще си отида.

уаууууууууу!
това е МОЕТО ЛЮБИМО СТИХОТВОРЕНИЕ!!!!!!
много се радвам, че го виждам тук и че е оценено и от други!!!
:blob:

[WhiteNoise]

Смесваш Бог...


Смесваш Бог

с небе вода земя и огън

капваш време и пространство

и след милион години

светещо

дъждовно

червейче
.....................................................................................................................
Дъждът въздъхна...


Дъждът въздъхна и остави

многоточие във локвите.

Какво ли

искаше да каже облака...
.......................................................................................................................



Акт


По сините чаршафи на небето

избива кръв от залеза.

Каква непоносима девственост...

Завеса



.......................................................................................................................

[Abigel]

Намразих очите си-
така невинни и спокойни,
защото го търсеха,
защото копнееха по него,
по неговия поглед.

Намразих ръцете си,
защото го искаха,
защото го търсеха,
защото се опитваха да го докоснат.

Намразих сърцето си,
което с нищо не бе заслужило всичко това.
Но то трепваше при неговата поява,
защото беше така лудо-
лудо за него, само за него.

Намразих душата си,
защото вече не беше моя,
защото ме предаде и ме напусна,
за да отиде и да се скрие при него.

Намразих и любовта си,
която единствено ми остана.
Намразих я,защото всеки ден ми повтаряше, че го обичам.

Сякаш можех да го забравя?...

----------------------------------------------------------------------------------
ИЛЮЗИЯ

Нощ.Луна.Небе.Звезди.
Двама.Сън.Море.Мечти.
Нежност.Думи.Глас.Сълзи.
Плисък.Полъх.Бряг.Вълни.
Изгрев.Слънце.Ден.Измама.
Блясък.Ужас.Страх.Реалност.
Крясък.Чайки.
Свят без двама.
Пустош.Вятър.Прах.
Безкрайнос.

------------------------------------------------------------------------------------

Любов

Едно усешане, че нещо ще се сбъдне.
Един копнеж, докоснал нежността.
Едно дихание на устни недочути.
Една ръка, събрала радостта.
Една сълза, намокрила крилата
на книжен гълъб без очи.
Едно дете, намерило в нещата
една игра, която да боли.
Едно небе,покрито с акварели.
Един копнеж, за болката готов.

И мислиш ли, ще побере ли
земята толкова любов?!

[WhiteNoise]

и още едно много много любимо:
В цъфналата ръж

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.



Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.



Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,



то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

[NoLabel]

БЛИЗНАК

Под зодия Близнаци се родих
но зодията май излезе грешна:
Родината докрай обиколих,
а никъде близнака си не срещнах.

За да не ми е скучно, че съм сам
понякога се духом раздвоявах:
Поел нататък, връщах се насам,
ту спирах се, ту крачки ускорявах,

ту в пътя си към простите неща
затъвах в лабиринти неизбродни,
ту в порива към висша красота
събуждах се в зловещи преизподни.

Близнак роден, близнака си не знам.
А дълго чаках го в среднощни бдения,
и сам,-от самотата си пиян -
беседвах с призраци, целувах привидения.

Така я карах. И до края пак
така ще бъде - то се подразбира:
Дори да е по зодия близнак,
човек се ражда сам и сам умира.

[Popsi]

Моите песни

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.

В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.

В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.

Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.

Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.

Едно от многото стихотворения на Вазов които страшно харевам

[NoLabel]

Много е хубаво! Не го знаех....

[ConstanMacob]

За пръв път "срещам" някой, който да харесва поезията на Вазов....

[Popsi]

Дааам,в интересе на истината и аз не познавам много хора които да харесват Вазов,ето още едно негово стихотворение което харевам:

Ангиста

Ние вярваме в доброто,
в правото върховно тука,
вярваме и в тържеството
на куража и юмрука.


Правдата велика мощ е,
чупи иго и тъмница -
но затуй е нужна още
и желязната десница.


Милост чакаш ли? - надвит си,
злото жалиш ли? - ти страдаш,
бягаш ли от боя? - бит си,
силен си, ако нападаш.


Меча грубо е оръжье,
но е страж на правдината
и съюзник, кой не лъже,
чупи хищнику ръката.

Във успехите на века
силата най-много важи:
ней се кланя человека,
кланя й се съдбата даже!

В старини и днес е млада
тая истина лучиста -
от троянската обсада
до урата при Ангиста

Ние вярваме в доброто,
в правото върховно тука,
вярваме и в тържеството
на куража и юмрука.

[Memento_Mori]

хехе и ся аз, кат не знам какво да пусна...

[Vile]

White Noise харесва ми това със заглавието Акт, което си пост-нал и аз имам стихотворение с това име

[WhiteNoise]

пусни и ти своят Акт ;)

[Morn]

И тоя влак дочаках със надежда,
че пак ще видя твоите очи.
Напразни бяха моите надежди -
след пътниците тук не беше ти.

Край мен лица различни отминават,
банално бързащи във суета.
Тях виждам, светли мисли ги огряват,
а аз оставам тук, облян в тъга.

Оставам сам със пустите перони,
оставам сам, заключен за света.
До мен проскърцват празните вагони,
съчувствено ми шепне вечерта:

- Младежо, ти какво очакваш още?
Защо е тъжно твоето лице?
Девойката на будните ти нощи
не знае що е влюбено сърце.
Иди си в къщи, пей и весели се,
приятелите свои събери,
а после в огледало погледни се
и няма да познаеш, че си ти.

- О, Вечер, знам, на тебе ти е леко,
защото нямаш в себе си сърце.
Когато скъпата ми е далеко,
как мога да съм с весело лице.

Останах сам на пустите перони.
Останах сам, далече от света.
Отминаха и празните вагони,
при мен остана само вечерта.

[NoLabel]

Toва е много красиво...

[Vile]

мерси мерси,и аз си го харесвам...а ти няма ли да пуснеш твоя вариянт на Акт? ;)

Ето го и моя вариант на Акт:

АКТ

тънко и смъртоносно
бавно разкъсва плътта
усещаш проникване нежно
разпаря врата
а после пътят е бавен
отново излиза навън
влудява те времето нужно
пореден, болезнен за теб сън
и ето пробождане леко
отново в реалността
а болката близо е знаеш
секунди и теква кръвта
умора няма, досадата е факт
с един замах прекъсваш всичко
край на злия, болезнено-цикличен акт

Vile

[WhiteNoise]

харесва ми,наистина! ;)